Аз няма да се върна от това пътуване…
От никое пътуване човек не се завръща,
какъвто тръгва.
Става жертва той
– попътно –
на самия себе си.
Посрещат всъщност спомена за него –
във който пътникът едва се разпознава,
като на снимка от прастаро досие.
Така мнозина се завръщат!
Но мен недейте ме очаква!
…В дълбока нощ,
под свода със звезди отрупан,
сред океана, отразил звездите до една –
сред милиард съзвездия отвред искрящи, –
попаднал корабът веднъж.
И се почувствувал звезда!
Поличба сред поличби звездни!…
И?
Изчезнал без следа?
Възможно ли е да изчезне
в туй, за което е роден?!
Аз няма да се върна.
Очаквам ви при мен!
Николай Антонов
Не е човекът пепел от цигара
и шепа пръст,
листо
и мъртъв стрък.
Искра,
която тлее
и догаря
на дните
в омагьосания кръг.
Човекът е метал
и звук,
и песен,
и атом,
и мечта,
и свобода.
И сладък плод,
и тежък грозд наесен,
и вечно незалязваща звезда!
Човекът е небе
и път далечен,
и гръм,
разчупил всички железа,
и рудник,
и куршум,
и щик изсечен,
и розов цвят,
и весела сълза,
и вятър, и море,
и мълния, и рана,
и вик, и тласък,
и космичен звън.
Човекът е гърмящата камбана,
която буди вечността от сън!
Марко Недялков
Когато мъртвата пустиня
на свойта черна слепота
Човекът с пот и кръв премина
под ударите на Смъртта,
и окървавен, блед излезна
на стръмний житейски път –
пред него с рев страхотна бездна
разкри студената си гръд.
Самин сред хаоса безбрежен
на непрогледни векове,
той тръгна, бодър и метежен,
по голите й брегове.
А пълна бездната бе с грохот,
с незнайни ужаси и мрак
и Демонът пред всеки проход
поставил беше кървав знак…
Но ето, трепнаха тъмите,
извърна поглед плах Нощта
и в миг проряза висините
златиста огнена черта.
В почуда спря се Человека
и зърна днес и навсегда:
лъчи по земната пътека,
а над челото си – звезда.
И грейна огнена, сияйна
над него Мисълта-звезда:
утеха в мъката безкрайна,
сестра при радост и беда…
Преплитат се пътеки смътни,
реве пустинен ураган
и в него страховито тътне
плачът на идол развенчан.
Но бодър Человекът броди
и смело тайните чете –
звездата го крепи и води,
звездата грее и расте.
А колко много черни братя
посрещнаха я с гняв и злъч,
закрили своите обятия
за нейния рубинен лъч!
Един ли тук изви десница,
замервайки я с кал и пръст,
веднъж ли чиста кат девица
биде разпъната на кръст?
Но кой от призраците нощни
лика й светъл засени?
Не грей ли ярка и разкошна
през мраз и черни тъмнини? …
… Днес, вижте вий: все по-разкошна
трепти звездата над света –
топят се призраците нощни
под блясъка на Мисълта.
Христо Смирненски
Спри, миг, защото си прекрасен.
Но може ли да спре мигът,
когато той не е подвластен
и го осъдихме на път!
Нали с опитване, с въпроси,
с победи в нашите чела
ние го сложихме на оси
и му придадохме крила!
Нали със болка и възхита
го учехме да полети.
И той трепти от радост скрита,
от нетърпение трепти.
Ще се откъсне, ще отлитне
като куршум или сълза –
със всичкия ни труд наситен,
със всичките ни чудеса.
И пресъздаден във такива
частици щастие на път,
всеки от нас щe си отива
от себе си, от свойта смърт.
Ще си отива, ще остава,
повторен в хиляди неща,
и с блясък звезден ще огрява
пътуващите във нощта.
Владимир Башев
Светът – отворена е книга
и всякой може да успее
по нещо в нея да прочита
и нещичко да разумее…
Но онзи пълно я разбира,
онзи мъдрец и тайновед,
неявни знаци който вижда
вред, гдето спира своя глед…
Не стига само да прочиташ –
и слепий знае да чете:
учи се думи да откриваш
между самите редовце…
Чети наопако в сърцата;
избръщай буквите, рови –
търси онуй, което бяга,
от голий поглед се бои…
И с пръст похващай всяко дело,
пред всяка съвест туряй свещ –
търси срамът на всяко чело,
и сянката зад всяка свещ…
Стоян Михайловски
Ние по инерция
търсим чистия полъх отвън,
а неговия извор
е вътре в душите ни.
Не задържай въздуха
в себе си, ще те задуши.
Дори да са запушени
и ноздрите, и устата.
Издишай го през раните,
през сълзите, през кръвта,
през потта от порите –
солен-сгъстен въздух в стих,
смях,
вик.
И с пълна гръд ще поемеш
високо планински полъх,
иглолистно пречистен
от собствения ти дъх.
Блага Димитрова
Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените –
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.
Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.
Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника…
Но от законите безмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.
Докрай разпасали колана на душите,
бесуваме като пирати, не видели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша…
И както скачаме из въздуха да хванем
протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето…
Певицата-луна, отдавна прелъстена,
лежи разголена – с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.
А слънцето – началникът на светлината,
мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.
“Плаващ ресторант” – Борис Христов
Животът е великолепно чудо.
Прекланям се пред светлия му лик.
Аз цвят съм от дървото изумрудено
и капчица от земния топлик.
Опива ме летежа на сокола,
на вятъра и белите води,
на облаците в синя пролет,
сиянието на далечните звезди…
Примамват ме загадки още тъмни,
до днес неразгадани от ума,
в студената космическа бездънност
и в пазвите на топлата земя.
Обзема ме и радост, и тревога
за твоята съдба, мой земен свят.
При всяка буря бих желал да мога
от гибел да те пазя – жив и млад.
Като плода на южните дървета
земята от любов да натежи
и птицата на радостта в небето
единствена свободна да кръжи…
Животът е великолепно чудо.
Прекланям се пред светлия му лик.
И нека грей земята изумрудена,
и нека диша земния топлик!
“Преклонение” – Младен Исаев
Защо рисуваш птици еднокрили
и къщи без врати – аз как да вляза?
Тъгата ти е хванала молива
и драска във душата ти омраза.
Звездите ти са бледи и приличат
на хилави светулки. Дай им пламък!
Животът само с мисъл се обича.
И пак така се мрази. С мисъл само.
Не трий небето с тъжните си лакти.
Светулките ще прогорят платното
и то ще се стопи пред тебе, както
се стапя свещ, оплакала живота.
Тогава ще остане тишината.
Тогава аз дори ще си замина.
Защото бях гласът на онзи вятър,
довял надежда в твоята картина.
Мартин Спасов
На морски бряг съм го съзирал –
Разсеян гледа в далнината,
В полето пак съм го намирал –
Навел замислено главата, –
И вред. А Бог знай де запътен,
Той плахо мята поглед мътен,
С усмивка странна и зловеща,
Странящ от всяка хорска среща.
Светът безпътни не обича –
И всеки го по длъжност мрази;
И всеки се от него пази,
Но луд го никой не нарича.
Изпити, хлътнали страните,
По мрачен лоб черти дълбоки,
Това са, явно е, следите
На изпитания жестоки;
Но вечно сам в тълпата шумна,
Любов ли някаква безумна,
Безумна някаква ли злоба,
Нещастник, носи той към гроба?
“Чудак” – Пейо Яворов
Кънти лъчът – дъга описал
след свойта падаща звезда,
и се забива като мисъл
във истината на нощта.
Там неразумни и несвестни,
звездите се раздават пак,
а слепите тела небесни
прикриват дългия си мрак.
Там с неизменната нагласа,
с разобличените лица
едни мъглявини мъгла са,
а други – милиард слънца.
И щом над всичко тъмнината
понечи да се възцари,
пак върху кладата се мята
звезда, щастлива, че гори.
Аз обожавам твойто дело,
небе, което ни кpacиш.
Ти като гениално чело
oщe не можеш да заспиш.
Владимир Башев
Да кажа като някои поети,
че имаш сняг в косите ме е срам –
Ще падат, ще се стапят снеговете –
косите ти все бели ще са, знам.
Не е то сняг! Там косъм подир косъм
и кичур подир кичур е белял
със дните, що на всички майки носят
едничка радост, хранена с печал!
Едничка радост – чедото да види
от пътищата в най-добрия път
и нему хорско зло да не завиди,
съня му мисли зли да не мрачат.
Затуй когато вечер аз заспивам,
от мен отнемаш с топла длан скръбта
и някъде в сърцето си я скриваш,
но като сняг над тебе пада тя.
Бил ранен, бил късен, нивга не забравя
снегът добрата майчина глава.
Светът пред него три поклона прави –
не, сняг не е, а слънце е това!
„Мамо“ – Дамян Дамянов
Поискахме слънца, ала защо са ни,
когато тегне сянка пoмеждy ни?!
Със пoглед уморен, дyши – колосани,
не разпознаваме крaсивитe пауни,
загубили внезапно оперение
след много дългa химиотерапия.
За тази кpacoтa ни трябва зрение,
но в много случаи дyшатa ни е сляпа.
Привикнали сме да живеем скоростно,
набързо се гневим и се обичаме.
А междувременно – изящно просто –
пчела събира щастие от тичинка.
Tакива сме – наклаждаме огнищата,
а се прегръщаме с ръце студени.
Защото пoмежду cи все сме хищници.
Но иначе се храним със растения.
Мартин Спасов
Режими аз не пазя в любовта си
и по режим за тебе не тъжа.
Скъперници на чувства в тежки каси
спестяват днес и обич, и лъжа,
вълнения, усмивки и въздишки,
страдания и рискове, и смях,
дори писмата са спестовни книжки
на спомени, събирани със страх.
Затуй душите им се раздвояват.
По дяволите… Аз съм по-богат,
когато всичко наведнъж ти давам
и не поглеждам крадешком назад.
Напред е всичко, дето ме привлича,
напред ще се роди и огън нов.
Сега си с мен – сега ще те обичам
до сетната си капчица любов.
Сега ти давам цялото си щастие.
Вземи го. И бъди докрай добра.
Дори да изгоря от любовта си,
пак с целия си огън ще горя.
Евтим Евтимов
Кажи – в кой папирус, в чии предания и книги
ще прочетеш далечната история,
ще проследиш безкрайната веpига
събития, случили се със хората
на таз земя
от първият им незапомнен ден?
Виж – може би, – че тук под мене
са стъпвали безбройните нозе на хилядите поколения
и тук, където в тоя миг съм аз,
звучал е също нечий топъл глас,
усмихнати очи
са пръскали лъчи
и думи същи устните изричали
за щастие и обич безгранична.
На времето пороя всичко е отнесъл, заличил,
тъй както нас ще отнесе и ще погълнe,
и само таз земя под нас ще бъде същата
и тия планини, които ни обгръщат,
ще режат хоризонта с острите си върхове
през хиляди и хиляди незнайни векове.
Преминал милионите години,
животът тука ще издъхне някой ден
и ще остане само пръст, мълчание и вечност.
И ще летим ний всички – във пръстта
обезсмъртени –
по орбитата земна сред безкрайната вселена…
Но чуй:
Във тоя миг, когато твоята ръка магнитна
безмълвно свойта обич ми разказва –
не мога да повярвам в тая безвъзвратност,
не мога да се примиря с пръстта и нищото,
защото сещам как от наште топли пръсти
невидима струя протича във ефира
и нейните вълни, понесени в всемира,
пронизват мъртвите угаснали планети. . .
И може би в пръстта на някоя от тях
израства чудно и уханно цвете
или във мъртвият им хладен камък
избухва животворен пламък.
Пенка Цанева – Бленика
The literary pieces are not translated as most of them do not have an official English translation and also they would lose a lot of their intrinsic value in the process. Images are created with custom text prompts and generated by an Artificial Intelligence visualizing software called Midjourney. Additional edits are made in photoshop before arriving at the final pieces.
Thank you deeply to the authors of the poetry. It was an immense pleasure and a transformative experience for me to dive into your minds and thoughts!