ДЕЛБА

По чувства сме братя ний с тебе
и мисли еднакви ний таим,
и вярвам, че в светът за нищо
ний няма с теб да се разкаем.

Добро ли сме, зло ли правили,
потомството назе ще съди;
а сега – дай ръка за ръка
и напред със стъпки по-твърди!

Спътник ни са били в животът
страдания, бедност в чужбина,
но тях сме ний братски делили
и пак ще ги делим двамина…

Ще делим ний хорски укори,
ще търпим и присмех глупешки,
ще търпим, но няма да охнем
под никакви мъки човешки.

И глава ний няма да сложим
пред страсти и светски кумири:
сърцето си вече казахме
с печалните наши две лири…

Напред сега с чувства и мисли
последната делба да делим:
да изпълним дума заветна –
на смърт братко, на смърт да вървим!

– Христо Ботев

НОВОТО ГРОБИЩЕ НАД СЛИВНИЦА

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и “Лека нощ” навеки си казахте –
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то – остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума… Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.

И тоз венец – той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

Иван Вазов

БЪЛГАРИО НА ЖИВИ И НА МЪРТВИ…

Българио на живи и на мъртви,
Българио с безброй Баташки църкви,
Със гробища и с паметници светли,
Със този жертвен въздух, който свети
Над тебе вечно, като вечен огън,
Аз искам да те събера във стих! Не мога!
Аз искам цялата да те прегърна —
Ръцете ми не стигат! Как да върна
Това, което ти си ми дарила?
Не мога.
И пред братската могила,
Пред Шипка и пред Вола коленича.
И без да казвам колко те обичам,
С една сълза, и кървава, и страшна,
За цялата ти обич се отплащам.
Сълза на радост и от скръб проляна!
Сълза, в която ти си цяла сбрана!

Дамян Дамянов

ЗОРА

Зора. Събужда се града.
Сиренен вой.
След туй покой
и пустота…
Това е може би минута,
о, не минута,
то е миг.
И после пак отново тътен.
Денят разгонва с слънчев щик
стадата черни на нощта.
Зора.
Събужда се града…

Събуждаш се тогаз и ти
от своя сън.
Отвън –
сирените надуват
прегракналите си гърла.
Денят във стаята нахлува
през помътените стъкла.
И ти неволно се усмихваш
на тази бодра светлина,
която тъй упорно плиска,
шуми в зелените листа.
И тръгваш. Накъде?
Не знаеш.
Вървиш към непознат завод,
защото там остави всичко,
остави целия живот.
Ти чувстваш – още маховика
облъхва те с приятен хлад,
сирените – те тебе викат,
те непрестанно те зоват.
Но где? На – пътя е заприщен:
навред затворени врати…
В гърдите ти, като в огнище,
като в вулкан, протест дими.
Разбираш цялата нелепост
на този див, объркан свят
и тръгваш като вълк напреко
със твърди стъпки. А зад теб
ти чувстваш здраво как напира,
обгръща със ръце града
метежен порив. И разбираш:
– Зора. Събужда се света.

Никола Вапцаров

ГНЕВЪТ НА РОБИТЕ

Сред дворците ви трепнат разцъфнали вишни
и доволството блика навред,
но защо са печални трапезите пищни
и защо властелинът е блед?

Безутешни са вашите светли градини –
пролетта ви орося в сълзи,
и зловещата сянка на бурни години
неотлъчно и властно пълзи.

Първомайския блясък е страннозлокобен,
вред земята тресе се, дими,
и пред вас, изпод тежкия камък надгробен,
страховита закана гърми.

А редят се тълпите бездомни и боси,
над стъгдите разлива се рев.
Като облак високо, високо се носи
и боботи червеният гнев.

Той възбликва сред робските черни талази,
запламтя посред бранни поля –
из ония полета, където полази
огнелика червена струя.

А от него сега потъмнява лазура
и убийците тръпнат навред;
не затихва, не млъква великата буря
и люлее се стария свет.

Безутешни са тези разцъфнали вишни
и в златото ви гибел се крий –
над палати, казарми и пирове пищни
днес червеният призрак се вий.

Христо Смирненски

ЕЛЕГИЯ

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи, и ще си спасиш душата?!”

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? – кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана – рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

Христо Ботев

КУКУВИЦА

Ходиш, гледаш, сякаш обезсвесен,
залудо пилееш дни и нощи,
божий свят ти станал, казваш, тесен.
Не видя ли, не разбра ли още?
Неведнъж те рекох и повторих:
не помагат билки и магии,
кой каквото иска да говори –
няма нивга аз гнездо да свия,
рожби румени да ти отгледам,
в къщи край огнището да шетам.
Мен ме е родила сякаш веда
и ми е прокобила несрета. –
Дай ми мене по света да скитам,
дай ми сборове, хора, задевки –
другите да слушам без насита
и сама да пея на припевки.
Моите очи се ненаглеждат,
моито уши се ненаслушват.
Не допридам свилената прежда,
недогаснал огъня потушвам…
И така живота ще премина
ненаситена, ненаживяна.
А кога умра, сама, в чужбина,
кукувица-бродница ще стана.

Елисавета Багряна

ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ

Остави таз песен любовна,
не вливай ми в сърце отрова –
млад съм аз, но младост не помня,
пък и да помня, не ровя
туй, що съм ази намразил
и пред тебе с крака погазил.

Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!

Забрави ти онез полуди,
в тез гърди веч любов не грее
и не можеш я ти събуди
там, де скръб дълбока владее,
де сичко е с рани покрито
и сърце зло в злоба обвито!

Ти имаш глас чуден – млада си,
но чуйш ли как пее гората?
Чуйш ли как плачат сиромаси?
За тоз глас ми копней душата,
и там тегли сърце ранено,
там, де е се с кърви облено!

О, махни тез думи отровни!
Чуй как стене гора и шума,
чуй как ечат бури вековни,
как нареждат дума по дума –
приказки за стари времена
и песни за нови теглила!

Запей и ти песен такава,
запей ми, девойко, на жалост,
запей как брат брата продава,
как гинат сили и младост,
как плаче сиротна вдовица
и как теглят без дом дечица!

Запей, или млъкни, махни се!
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне,
ще хвръкне, изгоро, – свести се!
Там, де земя гърми и тътне
от викове страшни и злобни
и предсмъртни песни надгробни…

Там… там буря кърши клонове,
а сабля ги свива на венец;
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!

Ах, тез песни и таз усмивка
кой глас ще ми викне, запее?
Кървава да вдигна напивка,
от коя и любов немее,
пък тогаз и сам ще запея
що любя и за що милея!…

Христо Ботев

СЪДБА

И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от злато;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?

Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.

Атанас Далчев

И НЯКЪДЕ СЪВСЕМ В НАЧАЛОТО…

…И някъде съвсем в началото,
и някъде съвсем преди
пак лумват, в тъмното запалени,
огньове, хора и звезди.
И със коси от диви пламъци,
Под музика от тишина,
Край пещерните свои замъци
Танцуват руси племена.
Празнуват свойте луди празници.
Празнуват своя земен рай.
Земята, глухата и празната,
Все още тяхна е докрай.
Все още техни са дърветата
И на дърветата плодът.
Все още те не са се сетили
Да ги делят, да ги крадат.
Да, още те не знаят, милите,
Да си измислят божества,
Да пазят слабостта на силния
На слабия със хитростта.
Танцуват пламъци замаяни.
Танцуват хора и звезди.
От танц и от любов изваяни,
Живеят моите деди…
…Но с полудялата си конница
и с полуделия си дух,
се втурва оня, непокорният
и мургавият Аспарух.
Със тъмната си хала, страшната,
Помита звездния покой
И на жребчето си опашката
Издига като знаме той.
От люти копия прободени,
Угасват хора и звезди.
И от една опашка водени,
Воюват моите деди.
Звезди, съборени от копия, любов и конски тропот див.
Лиричен танц, умрял под тропота.
Пристигат моите деди!
Към мен пристигат те. Объркани
И мен създават те такъв:
Славянин любещ, див прабългарин,
Човек от песен и от кръв.

Дамян Дамянов

The literary pieces are not translated as most of them do not have an official English translation and also they would lose a lot of their intrinsic value in the process. Images are created with custom text prompts and generated by an Artificial Intelligence visualizing software called Midjourney. Additional edits are made in photoshop before arriving at the final pieces.